Училището отдавна е притихнало, руши се, опасно е дори да влезеш и да надникнеш. Съдбата и на джамията е не по-различна, няма и следа от минаре, всичко е пусто и тъжно... На вратата на близката къща е окачен скорошен некролог, пейката е празна.
Малцина са останали да живеят по тези красиви далечни места. Всяко завръщане се посреща с щедра усмивка и благи думи за добре дошъл. Топлина и мъдрост струи от
хората, примирили се и останали да живеят в своите домове. С кола може и да стигнеш донякъде, после с багажа на рамо - и по козята пътечка... Такива са пътечките тук – тесни и пълни с живот, навсякъде може да срещнеш я дъждовник, я просто зелено гущерче.
Тихо е, чисто е и мирише на свежест. През нощта спиш спокойно, необезпокояван,
събуждаш се наспан, само любовните закачки на славея и почукването на кълвача звучат в ушите ти.
Закуска. Някак съвсем естествено е, че пиеш мляко от местната крава, а то е толкова истинско и вкусно, сиренцето пък е от козе мляко направено, облизваш си пръстите... И всичко това на моравата пред огромния екран на родопската природа... Хващаш пътеката нагоре към билото, тясна е, покрита с шума. Приятно е и леко да ходиш, времето е топло и слънчево. Оттатък баира виждаш накацалите къщи на следващото село - то изглежда по-населено, явно все още не са го напуснали.
Обед. Прясна супа от коприва, толкова вкусна, колкото детския спомен от онези години, когато се ходеше при баба.
Вечеря. Млякото е втасало и е още по-вкусно.
На другия ден е все така приказно и омайно. Небето е съвсем синьо.
Появява се ястреб, кръжи. Какво ли е забелязал? Вероятно местния мечок. Нали е пролет, събудил се е.
автор: Надежда Чипева
Материал на вестник "Капитал".